Силеан, която наблюдаваше отстрани, видя как гневното изражение пробяга по лицето на Роуан и после бързо изчезна. Щом ще се омъжва за този човек, ще е по-добре да покаже, че е на негова страна сега. И, освен това, тя бе много любопитна как той възнамерява да се справи със стария, подъл Брокаин.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя Роуан.

— Не! — казаха Дейр и Ксанте едновременно. Роуан ги изгледа ледено и горчиво отбеляза:

— Те приемат един английски принц да умре, но не и да загине един от тях.

Силеан бе въоръжена с дълго копие, лък, а колчанът стрели се виждаше на гърба й.

— Аз съм гвардейка, сама решавам какво да правя. Роуан й се усмихна широко и Силеан усети, че премигва, сякаш заслепена от ярко слънце. Боговете в небесата й бяха свидетели — той бе изключително красив!

— Вземи си коня! — нареди той и Силеан забърза, сякаш е новачка, стремяща се да се хареса на учителя си.

Роуан се загледа след нея. Фейлан не му бе споменавал за интелигентността и благородството на ланконите.

Останалите ланкони не се впечатлиха от външността на Роуан и, яхнали конете, продължиха мълчаливо да наблюдават как той, Силеан, тримата рицари и Кеон се отправят към двестата зерни и сигурна смърт.

— Изправи се, момче! — нареди Роуан на Кеон. — Това е по-лесно, отколкото да се сблъскаш с гнева на своя крал.

— Баща ми е кралят — отвърна рязко Кеон, а мургавото му лице бе бледо почти колкото това на Роуан.

На стотина метра от зерните, които стояха неподвижно и наблюдаваха приближаването на малката група, Роуан се откъсна и продължи сам. Слънчевите лъчи се отразяваха в обшитата със злато кадифена туника, в косата, в диамантите по дръжката на меча, в сбруята на коня. Ланкони, ириали, зерни, никога дотогава не бяха виждали така богато облечен мъж. Изглеждаше съвършено различен от тях, като роза сред пустинни кактуси, и затова го зяпаха учудени.