— Милейди, приветствам ви — поздрави той и й се усмихна. — Аз съм Роуан, смирен принц на вашата великолепна страна.

Ланконите наоколо мълчаха неодобрително. Не подобаваше мъж да се държи по този начин; особено мъж, предопределен да бъде крал. Те наблюдаваха как лъчите на залязващото слънце се отразяват в русата му коса и осъзнаваха, че всичко, от което се опасяваха, се сбъдва: той бе глупав, мекушав англичанин.

Когато Силеан дочу надигащия се присмех зад гърба й, пришпори коня и стисна протегнатата за поздрав ръка на Роуан. Тя също бе разочарована. Да, беше хубав наистина, но глупавата усмивка, която не слизаше от лицето му, я караше да сподели мнението на бойците зад нея.

Роуан задържа ръката на Силеан за момент и прочете мислите й в тъмните й очи.

Около себе си усещаше надменното отношение на ланконите и почти се издаде колко всъщност е ядосан. Не можеше обаче да определи дали се гневеше на ланконите или на себе си. Белегът на крака му го засърбя и усмивката изчезна.

Пусна ръката на Силеан в момента, в който изражението му се промени. Защото едно бе да се прави на палячо пред мъже, но съвсем друго пред това великолепно създание, което щеше да е негова съпруга…

Дръпна юздите и обърна коня.

— Връщаме се в стана — разпореди той, без да среща ничий поглед. Знаеше, че неговите трима английски рицари ще са първите, които ще се подчинят на заповедта му.

Изведнъж се вдигна врява и ланконите наобиколиха Роуан и тримата рицари, готови да ги бранят.

— Прекалено близо сме до зерните — дочу Роуан някой да казва на ириалски. Оказа се млад, със сериозен вид мъж, който доскоро яздеше до Силеан, а сега стоеше до Ксанте. Това вероятно е Дейр, помисли си той.

Независимо, че ланконите се опитаха да му попречат, Роуан пришпори коня и приближи към групата отпред, за да разбере причината за тревогата.