На хълма пред тях залязващото слънце очертаваше силуетите на трима мъже.

— Зернй — промълви Ксанте, сякаш това обясняваше всичко. — Ще ви заведа обратно в лагера. Дейр! Избери петдесет воини и се гответе за бой.

Гневът, който Роуан потискаше от дни насам, вече не можеше да бъде обуздан.

— Как ли пък не! Няма да се биете! — заговори той на съвършено правилен ириалски. — Няма да позволя да пострадат мои бойци. И не си правете никакви илюзии — зерните са толкова мой народ, колкото и ириалите. Ще поздравя тези мъже. Нийл! Уотълин! Белсър! — извика той тримата рицари.

Никога дотогава заповед не бе изпълнявана с такава бързина, но и на тях им бе омръзнало отношението на ланконите. Грубо си проправиха път през редиците на бойците и застанаха зад Роуан.

— Спри този глупак! — обърна се Дейр към Ксанте. — Тал няма да ни прости, ако бъде убит.

Роуан им хвърли смразяващ поглед.

— Вие двамата също ще се подчинявате на моите заповеди — каза той и Дейр млъкна.

Ксанте наблюдаваше Роуан с известен интерес, но той все пак бе по-възрастен от Дейр и по-трудно се сплашваше. Когато най-накрая заговори, гласът му бе подчертано търпелив.

— Те са зерни и не признават краля на Ириал. За тях Брокаин е крал и те с удоволствие ще ви убият.

— Не доставям толкова лесно удоволствие на хората — каза Роуан, след което се обърна и през рамо подкани рицарите. — Да вървим.

Зад гърба му Ксанте възпря ириалите, които се готвеха да последват Роуан.

— По-добре глупакът да бъде убит сега, преди Тал да го провъзгласи за крал — заяви той. С безизразни лица ланконите наблюдаваха как принцът, когото никак не харесваха, отиваше на сигурна смърт.

Тримата зерни стояха неподвижно на хълма, докато Роуан и рицарите яздеха към тях. Когато съвсем приближиха, Роуан забеляза, че са почти момчета, излезли на лов и явно смаяни от вида на толкова много ириали на място, където въобще не трябваше да бъдат.