Роуан продължаваше да е ядосан. Винаги го бяха учили, че ще е крал на всички ланкони, а ето че пред очите му ириали се готвеха да убият зерни.

Направи знак на рицарите да спрат и да го оставят сам да отиде да поздрави тримата младежи. Спря на около стотина метра от тях.

— Аз съм принц Роуан, син на Тал — провикна се той на ириалски, тъй като зерните също говореха този език, — и ви приветствам като ви предлагам мир.

Тримата продължаваха да стоят неподвижно на конете, очевидно изумени, че самотният рус мъж, гледка толкова нетипична за тази страна, бе тръгнал непридружен към тях на едрия си, красив дорест кон и ги бе заговорил. Зернът, който бе по средата, почти момче, първи се съвзе от вцепенението. Със светкавично движение нагласи стрела в тетивата на лъка и стреля по Роуан.

Роуан се наклони на дясно точно преди стрелата да го достигне и я усети да одрасква лявата му ръка. Тихичко изруга и пришпори коня в галоп. Беше изтърпял от тези ланкони повече, отколкото бе склонен. Презрението и присмехът бяха едно, но по, него да стреля момче, след като той му бе предложил мир, бе последното, което щеше да понесе. Само след секунди стигна до момчето и, преминавайки покрай него в галоп, го дръпна от коня и го стовари на земята. В следващия миг и Роуан вече не бе на коня, а с едрото си тяло държеше боричкащото се момче приковано към земята. Зад себе си дочу тропота от копита на двеста приближаващи се ланконски коне.

— Бягайте оттук! — изкрещя той на другите двама.

— Не можем — отвърна едното почти шепнешком, гледайки ужасено към момчето, което Роуан все още притискаше към земята. — Той е син на нашия крал.

— Аз съм вашият крал! — изрева Роуан разгневено. Обърна се и видя, че рицарите му са съвсем наблизо. — Разкарайте ги оттук! — нареди той, посочвайки двамата зерни. — Ксанте ще ги разкъса на парчета.