Рицарите на Роуан тръгнаха в атака срещу младежите и те побягнаха.

Роуан погледна към момчето, което държеше. Беше хубаво, на около седемнайсет години и беснееше като тигър.

— Ти не си крал — крещеше то. — Баща ми, великият Брокаин, е крал! То се изплю в лицето на Роуан.

Роуан се избърса, а след това го зашлеви по най-унизителен начин — както мъж удря жена, чийто остър език е нетърпим. След това го дръпна грубо да се изправи на крака.

— Ще дойдеш с мен!

— По-скоро ще умра преди…

Роуан извърна момчето така, че да види приближаващите се ириали, които вече бяха доста близо. Представляваха смразяваща гледка — мускулести мъже, мускулести коне и оръжия, проблясващи на оскъдното слънце.

— Ще те убият, ако се опиташ да избягаш.

— Зерните не се страхуват от ириалите — заяви момчето, но лицето му бе пребледняло.

— Има моменти, когато мъжът използва ума си вместо дясната си ръка. Дръж се като мъж сега. Накарай баща ти да се гордее с теб. — Той пусна момчето и след кратко колебание то остана на място. Роуан можеше само да се надява, че то има достатъчно разум да не предприеме нещо безразсъдно. Без съмнение ириалите с голямо удоволствие щяха да убият този зерна.

Ланконите заобиколиха Роуан и юношата; конете им бяха запотени, с широко отворени ноздри, а мъжете бяха със свъсени вежди и приготвени оръжия. Изглеждаха толкова страшни, че дори Роуан бе склонен да побегне.

— Добре — похвали го Ксанте. — Взел си пленник. Ще го екзекутираме сега, за това, че се опита да убие ириал.

Роуан се почувства горд, че момчето не трепна и не показа никакъв страх при заплашителните думи на Ксанте. Гневът на принца, временно затихнал от боричкането с момчето, отново се надигна. Сега бе моментът да защити правото си да управлява. Постара се да потисне яда си и погледна Ксанте.

— Имам гост — съобщи той натъртено. — Това е синът на Брокаин и той се съгласи да пътува с нас, за да ни насочва през земите на баща си.