Ксанте изпръхтя като кон.

— Този ли гост стреля по теб?

Роуан усещаше как раната на ръката му кърви, но нямаше да се предаде.

— Ударих се на камък — заяви той, а очите му гледаха Ксанте предизвикателно.

Силеан пришпори коня си и се впусна напред, заставайки между двамата мъже.

— Ние поздравяваме госта, макар и да е зерна — произнесе тя така, сякаш говореше за отровна змия, попаднала в леглото й. Очите й не се откъсваха от Роуан, който не сваляше поглед от страшния Ксанте. Малцина бяха тези, които се осмеляваха да се противопоставят на Ксанте и тя никога не би предположила, че мекушавият, рус англичанин би бил сред тях. Но тя го бе видяла как язди към зерните, как като по чудо убягна от стрелата, как скочи от коня и се нахвърли върху момчето и как сега момчето стои близо до англичанина, сякаш русият мъж може да възпре ириалите. А освен това този Роуан предизвикваше Ксанте по начин, какъвто не бе виждала дотогава. Може би е глупак, но явно притежаваше повече качества, отколкото предполагаха.

Рицарят Белсър държеше поводите на коня на Роуан, който се качи, а след това протегна ръка към зерна, за да му помогне да се качи зад него. Обръщайки коня по посока на стана, той попита:

— Как се казваш?

— Кеон — отвърна момчето гордо, макар гласът му леко да трепереше и да издаваше страха от това, което току-що се бе разиграло, и разминаването му на косъм от смъртта. — Син на краля на Зерна.

— Смятам, че е по-добре да назоваваш баща си с друга титла. Аз съм единственият крал на тази страна.

Момчето се изсмя пренебрежително.

— Баща ми ще те унищожи. Ириал никога няма да управлява зерните.

— Ще видим, но за тази вечер може би е по-добре да ме считаш за зерна и да стоиш близо до мен. Съмнявам се, че останалите мои ланкони ще те пожалят толкова великодушно, колкото аз.